Работата с хора е …. Ако се пусна по инерция и дам редовния си отговор, той ще е „тегава работа“. Но няма да го направя. Вместо това ще напиша какво наистина усещам. Работата с хора (или изобщо работата с живи същества, които имат собствена воля) е всъщност работа със себе си, с нас самите. Какво се случва, когато работим с хора, или по-конкретно, когато аз работя с хора. По-голямата част от учениците ми са изключително приятни, благоразположени, отворени, проявяващи доверие към процеса на обучение. Не ме спират на всяка стъпка с въпроси, проявяват търпение, съгласие, желание да експериментират с предложенията ми. У по-малката част от учениците обаче усещам напрежение, нервност, припряност, дори недоверие. Задават ми въпроси като „дали не вървим прекалено бавно?“, „това сега с какво ще ми помогне, що го четем тоя текст?“ или споделят изказвания като „аз не искам просто да говоря английски, искам да е перфектно“. Не е като да не съм се опитвала многократно да дам отговори и обяснения на всички въпроси. Години наред се опитвах се да угодя на капризите и изискванията на клиентите, да работим по начин, който те смятаха, че е подходящ за тях, да се опитвам да им дам всичките материали на света, за да овладеят английски перфектно. Знаете ли какво се случи? Спрях да го правя. Спрях да слушам всички и започнах да слушам и да се вслушвам в себе си. Какво имам предвид? Започнах да „усещам“ хората, да чета между редовете, да чувам не онова, което казват, а онова, което не казват. А те не го казват, защото не го осъзнават.
„трудно ми е, не мога“ = „ново е за мен и не знам как, покажи ми“
„не виждам смисъл в това упражнение“ = „изпитвам недоверие в подхода ти, обясни ми защо го правим“
„кога най-сетне ще проговоря английски и ще го проговоря ли изобщо?“ = „обясни ми кои и какви са стъпките, какъв е начинът, какво се изисква от мен, за да съм спокоен, че ще стане“
„моля те, погледни за стотен път написаното, че ще го пращам на важен партньор“ = „обясни ми, ако е неправилно, защо е неправилно или ако е правилно, защо е правилно; кажи ми, че най-сетне съм научил/а нещо, имам нужда от малко потупване по рамото“
В повечето случаи тези „трудни“ ученици – питащите, съмняващите се, са хора, които се справят сами в живота, свикнали са да държат нещата под контрол, да взимат решения за себе си и именно усещането, че контролът не е у техните ръце е това, което ги кара да проявяват притеснение, съмнение, безпокойство. Ако сте пред врата и сложите ръка на бравата, сами ще усетите дали трябва да се дръпне или бутне, нали? Ако обаче върху бравата е чужда ръка, вие нямате представа дали ще ви се наложи да направите крачка напред или назад при отварянето. Често върху дръжката на вратата е моята ръка, а част от учениците стоят, нервничат, чудят се ще се отвори ли вратата, няма ли да се отвори, накъде ще се отвори, колко бързо ще се отвори, какво има зад нея. В тези ситуации аз имам два пътя.
1. Да поговоря с ученика и да обясня, че ако няма доверие в уменията и знанията ми, не му/й допада подхода ми, не смята, че е полезно това, което правим, тогава най-добрият вариант е да се разделим. Правила съм го и ще продължа да го правя, когато и моето усещане е гореописаното. Ако не се приема нито един от съветите ми, ако всички препоръки се отхвърлят без проба, решението е ясно.
2. Преди да избързам с предложението за приключване на съвместната ни работа (защото и аз уж съм човек, и аз имам предел на търпение, съответно количество енергия, толерантност и емпатия, които не се безкрайни) все пак опитвам да се поставя на мястото на другия. Опитвам се да усетя как бих се чувствала аз, какво бих искала да чуя, в какво бих искала да бъда убедена. И знам какво искам. Искам срещу мен да стои човек, който е уверен в уменията си, в опита си, който е наясно какво прави, какви цели имаме заедно и как можем да ги постигнем. Човек, който ще усети страховете и притесненията ми и търпеливо и спокойно ще ги разсейва един по един.
Та вторият път пред мен е да се обърна към вас, да ви кажа накъде се отваря вратата, за да ви дам възможност за реакция, да ви разкажа какво има в стаята и ако прецените, да влезете, а след време да отваряте същата врата сами. Или казано по друг начин – да ви науча да ползвате английски език за целта, за която ви е нужен.
Когато смятам, че си заслужава, когато усетя, че на човека отсреща му е необходимо време, винаги прилагам вариант 2. Колкото и да ми се иска понякога да кажа „голям човек си, хайде стига с тия съмнения и с тази неувереност“, не го правя! Какво правя? Опитвам се да изграждам увереност и вяра у учениците като им кажа „следващия път, вместо да си мислиш, че не виждаш нищо полезно в текста, опитай се да го прочетеш с настройката какво полезно ще науча конкретно от този текст“. Направи го десет пъти и ако няма ефект, ще кажеш. Ефект винаги има. Винаги! И винаги е положителен. Но за да ми повярвате ви е необходимо време. И опити.
Заставайки пред вас и казвайки на всеки от вас „засега приеми на доверие това, което обяснявам, с времето ще го осъзнаеш и разбереш“ е отговорност. Отговорност, която мога да поема и поемам с всеки ученик. Моята отговорност е да ви водя по пътя (не сляпо) и да ви давам насока. Как ще вървите по него, т.е. дали ще решите да учите или не, дали ще решите да положите усилие или не, дали ще останете в зоната на притеснението, страха, недоверието и лутането или ще проявите смелост, доверие, търпение, е само и единствено ваша отговорност.
Аз мога да помогна само ако ми позволите. Мога да препоръчам колега и го правя, ако се наложи. Но в не малко случаи колеги са тези, които почти са ви отказали да се занимавате с английски, а на вас ви е нужен. Не рядко чувам колко пъти сте пробвали, на колко места сте ходили, с колко учители сте работили и все не върви, а след два-три месеца с мен разговаряте на английски. Не рядко в края на 60-те минути нервите и търпението ми са на предела си (някои от вас наистина са много упорити в мрънкането), но виждам напредъка, виждам резултата и когато вие нямате увереност в себе си, аз я виждам. Научих се да бъда търпелива вместо вас, да бъда уверена вместо вас, да бъда спокойна вместо вас – защото знам, че го усещате. И английски понаучих 🙂 Чрез работата с вас обучавам и себе си. Голям зор е де, но за мен си струва.