Преди няколко години имах огромното удоволствие да съм част от група по творческо писане. Ще ви разказвам друг път – не се е изпарило желанието ми нито за разказване, нито за писане по принцип, но проектът, който обмислям все още е само в съзнанието ми и си чака времето. Сега за друго ще говоря и ще е съвсем делово.
По време на част от срещите работехме с Димитър Шуманлиев. Изпращаме разкази, той редактира и връща негов вариант. Една моя история го беше впечатлила, но я беше доукрасил, понатруфил, понапудрил и се чух как казвам:
– Не звучи ли прекалено сложно за средния читател?
Знаете ли какво ми отговори? (по спомен)
– Ние не пишем за посредствени читатели. Стремете се да пишете за хора над средното ниво на интелигентност. Тези, които не могат да ви разберат, не са вашите читатели.
Признавам си, че останах леко изненадана. С годините бяха свикнала да „приземявам“ желанието си да ползвам речника, който попивах от книгите, защото хората около мен имаха нужда от друг тип комуникация. Бях се „приземила“ от притеснение да не звуча превзета и високомерна, а и от желание да се впиша в средата около себе си. Среда, която с времето осъзнах, че ме държи в застой. Не ме разбирайте грешно, около мен има много ценни хора, които не бих заменила за други с по-висок IQ. Често наличието на повечко интелект не ни прави по-добри хора, а тъкмо обратното.
Защо ви го разказвам? Защото започнах усилено да пиша съдържание за обучение и отново се обажда онова гласче : „Абе, кой ще ги чете тия работи?“ Моята теория е по-академична (разбирайте книжовен език). Начинът ми на обясняване не е сложен, напротив. Употребата на терминология не е прекалена, примерите, които давам не са изкарани от художествената литература – от непосредственото ежедневие са. Но не мога да бъда полезна с онзи език, преизпълнен с жаргон, езикът от улицата, небрежните фрази, които биха разменили нелюбителите на четива. Не че не ги знам, не че не ги разбирам, не че и на мен не са ми интересни за обща култура. Питали сте ме и сме ги разяснявали, но упътване за употреба не мога да дам.
Не мога да ви бъда полезна с „дай ми няколко израза, които да ползвам ей така, не искам да ми обясняваш граматика“. Отказвала съм и ще продължа да отказвам такова „обучение“.
Аз обяснявам правила, опитвам се да създам, където е
възможно, логическа връзка, а където не е – следва учене наизуст. Градя основа, върху която да стъпите и доизграждате сами. Не искам да ви правя зависими от мен. Обратното – искам да ви науча да се справяте сами.
Далеч съм от мисълта кой какво не може. Смятам, че човек има ли достатъчно мотивация и готов ли е да положи усилия, невъзможните неща са малко. Но се уверих, че не мога да работя с всеки. Случвало се е по време на час ученици, с които работя от месеци, да кажат: „Деси, в това упражнения трябва да се мисли“. Айде бе! Че вие досега какво правихте? Трябва да се мисли. Не мога да работя с хора, които не искат да мислят. Аз лично не мога. Опитвах се в началото, смятах, че мога да сведа до минимум сложността на езика, ама чак до такъв минимум не успях. А вече и не искам. Не че не мога. Мога. Но не искам. Не се чувствам пълноценна, полезна и доволна под определени (мои) граници.
Преди години имах няколко срещи с възрастен мъж, който работеше в строителството в Англия. Човек на почти 60 години, на когото беше абсурд да обяснявам граматични правила. Не защото смятах, че не е достоен за обясненията ми. Човекът не беше настроен да учи език по „моя“ начин. Обясни ми, че до обекта има заведение, в което се продават страхотни пилешки крилца. Много иска да си купи от тях за обяд, но не знае как да си поръча. Какво прави? Застава встрани на опашката и изчаква някой друг да поръча, за да чуе какво казва. Впечатли ме с този подход. Тоест, човекът е находчив и при всички положения може да се оправи, но осъзнах, че не е моят тип клиент. Не мога просто да подхвърля няколко изречения, както често искате от мен, и да ви кажа кое в коя ситуация да ползвате. Ако някой го прави – чудесно. Не го одобрявам, но това си е моя работа. Защо? Дълго е за обяснение.
Седейки напоследък пред компютъра и тормозейки се кой какво би прочел, осъзнах, че не мога да бъда лъжица за всяка уста. Аз подготвям деца за изпити – горда съм с всеки от тях, всички са със сертификати, някои от тях вече в чужбина. Помагам на хора, които сменят професионалното поприще или искат да повишат квалификацията и да подобрят уменията си в работна среда. Работя с невероятни специалисти в областта на медицината, фармацията, рекламата, частния бизнес и предприемачество, които учат, за да поддържат общата си култура и мозъка си живи и функциониращи. Общувам с клиенти от 13 до 60+ години и всички са изключително умни и мислещи. Сваляйки моето ниво на работа, подценявам тяхното. А от това, опитът ме научи, нямаме полза нито аз, нито те. Затова и се отказах да се опитвам да угодя на целия пазар. Няма да се получи.
Теорията, обясненията и упражненията, които предлагам са такива, каквито са. За мислещи хора. За хора, които искат и могат да положат поне малко усилия. Създавам всичко с желание, с хъс, с много труд (а кръстът ми така зверски негодува), влагам мисъл, опит, грижа и вярвам, че с онези, на моята вълнА, все ще се намерим. Не ползва услугите на изкуствен интелект, държа всичко да е написано лично от мен. Това съм аз – „тъпа и упорита“, инат, провокираща ви да мислите.
Няма да пиша за маркетинг, за таргет (целеви) групи, не му е тук мястото. Исках да поставя акцент конкретно върху съдържанието, което създавам и защо го създавам такова, каквото е.